Време за вдъхновение с текстовете от литературния конкурс на ОМС Перник
Ние от WE MATTER вярваме, че творчеството ви е от значение и че гласът ви заслужава да бъде чут. Затова и за втора поредна година решихме да подкрепим една от страхотните инициативи на Общински младежки съвет - Перник, а именно литературния им конкурс. Те са организация, която се стреми да дава поле за изява в различни сфери. Литературният им конкурс е събитие, което се организира в началото на всяка година. В него могат да участват младежи от цялата страна, а темите се избират от членовете на организацията. Обикновено са две, а участниците могат да изберат дали да напишат есе, или разказ. Оценяването се провежда в няколко кръга, като се канят гости, които да съдействат. През годините това са били учители по български или писатели. В днешния пост имаме огромното удоволствие да споделим с вас текстовете на победителите от тазгодишния им конкурс, като в допълнение ще имате възможност да прочетете няколко допълнителни текста за вдъхновение. Приятно четене!
Съдържание:
Есета
Разкази
Текстове за вдъхновение
ЕСЕТА
Писмо в бутилка
Автор: Елена Ценова
Времето ми свършва. И понеже заради любовта съм тук и така, с последните два листа... Скъпи непознат читателю, дано не си сред водораслите на морското дъно. Дължа ти този трактат за любовта. Като последно махане с ръка преди залез. Ако бутилката е доплувала при теб, значи тя те е намерила като единствен и последен мой приятел. Бъди снизходителен и търпелив!
Любовта е свобода на духа
Любовта към свободата.
Сякаш романтиците окончателно споиха симбиозата между тези две концепции и след Петьофи, Ботев, Мицкевич и Байрон, е трудно да пренаредим ценностната парадигма, според която любовта е пожертвана на олтара на свободата (не че сме готови да следваме непосилния пример в кризисна откъм високи идеали епоха).
В рамките на хуманистичната психологическа школа се ражда идеята за уникалната природа на човешката личност, за нейната, в естествен смисъл, автономия и свобода на духа да гради себе си – многокомпонентен механизъм, който се състои от потребни личностни инструменти, отговорни за бъдещото му място в обществото. В синтез, то се гарантира и от способността на хората да изпитват, да съпреживяват, че дори и да страдат. Различното от любов бива стигматизирано, тъй като сама по себе си тя е крайъгълният камък в съвременното мирно човечество, което ни убеждава да се страхуваме от априорната си нарцистична природа. „Да си влюбен, означава не да обичаш сходствата, а да се влюбиш в различията." - твърди Хорхе Букай - "Без свобода, няма истинска любов.“
Свободата в любовта.
Любовта е “изкуствено” създадена, тя се уповава на симбиозата между паметта и чувството, от които, ако бъде лишен човекът, той ще изгуби точно тази призма, която чертае неговата реалност. Междучовешката любов е онова понятие, което епохите възпяват, всяка по различен начин и чрез различен обект. Примери са съответно Бог и вярата в него, човекът и индивидуалността му на пиедестал и познанието, и ценността му. По този начин човечеството винаги намира начин да обвърже любовта с понятие или абстракция и да я възвеличава, докато обратното на това поругава злото и проповядващите го отпадъци от социума. В тази епохална тенденция присъства някаква абсурдна ирония, която изразява безумния характер на нашата безспирна глобална борба. Именно любовта е фундамент в концепциите на световноизвестните религии. Тя е сюжетна линия или вдъхновение в произведенията на редица автори и има за цел да изрази човешката нагласа към търсене на сплотеност, емоционална привързаност и интимност с друго човешко същество.
Любовта е болка.
Въпреки благородния характер на влюбването, то може да бъде и равностойно на желанието за смърт. Такава концепция присъства ясно в творбата на древногръцката поетеса Сафо, а именно “Любовна болка”, където е формулиран любовен триъгълник. Лирическата героиня изпитва една от най-интензивните форми на страдание, а именно това, породено от любовта, при която липсват взаимност и ответен отклик. В най-несъвършения случай тя дори е насочена към друго човешко същество, което изважда у личността едни от най-гнилите и примитивни усещания, които човекът е способен да възпроизведе. Това са съответно завист, параноичен страх и лабилност.
Изкуството да обичаш в условията на обществен разпад, твърди Фром, „не е чувство, което човек лесно може да си позволи, независимо от степента на зрялост, която е достигнал“, но е един от малкото смислени отговори на въпроса за смисъла на екзистенцията. Способността да се изпитва обич може да бъде придобита или вродена и безусловна, поради различните вербални или невербални проявления на това чувство. Масово сред хората съществува схващане, че любовта е в същността си романтична и свързана с чисто емоционалната привързаност към друг обект на обожание. Но това чувство е много по-комплексно и е толкова субективно, че в него присъстват безброй много нюанси, които не принадлежат към ясно обосновани граници. Това разбиране обхваща възприятието и нагласата на личността към непрестанно търсене на въпросната интимност в рамките на романтични отношения, за които смята, че ще го освободят от неговите душевни окови. В следствие се появява стремежът към задоволяване на ирационални идеи, които често са подсъзнателни сигнали, изплували от дъното на Пенчо-Славейковото спящо езеро. Така идеята, ръководена от стремежа да се познае любовта, се стълкновява с разума, изискван от отговорността, която придружава като основно условие свободата. Съвкупността от тези понятия изгражда представа за една естествено произтичаща добродетел, която всъщност има ролята на харизматична фасада, манипулираща почти нищожната наличност на обективност у хората. Така любовта се явява един от най-големите опозиционни фактори срещу ценността за справедливост, от която произтича разбирането за пълно отсъствие на пристрастие към субектите на средата.
Затова да се дефинира любовта, е невъзможен порив, който следва да бъде овладян, преди да засегне нечие чуждо усещане за това каква всъщност е семантиката на това понятие. Този проблем е породен от факта, че да изпита обич и привързаност към някого, е вроден инстинкт у човека, но да обясни това усещане, е сложна за разшифроване алхимична формула, чието съдържание малцина владеят. Често това са необикновени личности, които имат просветен дух и отхвърлят обществените окови, изразявайки оттенъците на любовта по един силно интелектуален начин, изискващ естетическо познание и критически способности.
Цената на любовта.
Разбирането за любовта в рамките на масовата култура не би могло да бъде окачествено като принадлежащо към такава висша ценност като свободата, тъй като сама по себе си масовизацията оказва затворническо влияние върху умовете и културата на човечеството. Свободата на духа е трудно постижима за непълноценния човек, който изпитва страх в лицето на познанието и предпочита да остане в комфортната конформистка зона на подчинените умове. От това следва, че любовта е абстрактно бяло платно, върху което всеки индивидуално избира какво да нарисува или напише. Някои биха изрисували цялото платно с ярки цветове и кичозни шарки, които са поза, присъща на опитите да се пресъздаде нещо стойностно и висококачествено. Но онази специална част на социума, която познава добре естетиката, би оставила платното бяло, защото любовта сама по себе си е достатъчно интензивна, за да съумее човекът, изпитвайки я, да рисува мислено, единствено базирайки се на симбиозата между съзнаваното и несъзнаваното.
Любовта в свободата.
Пътят към познанието е еквивалент на свободата, а пътят към любовта - свобода на духа, която предполага отсъствието на потребността постоянно да се засвидетелства това чувство в стремежа да се избегне универсализирането му...
Р.S. Листът свърши. Огънят гасне. Сбогом!
Мисъл преди сън
Автор: Патриция Колева
Късно е. Луната се оглежда свенливо в прозореца на стаята, а светлината ѝ огрява онази синьо-зелена орхидея, която величествено разгръща цветовете си. И както винаги – тази нощ отново се случи. Всяка вечер тези мисли превземат ума ми. Търся отговори. Лутам се в хаоса и си мисля…
Любовта е опиат за човешката душа. Онова вълшебно чувство, пред което умът остава безмълвен. Тя е силата да се изправиш пред собствените си демони и да излезеш победител от битките си. Всеки от нас поне веднъж в живота си е изпитал тази магия, след която нищо не е същото. Задавайки въпроса "Защо?" в главата си, непрестанно търсим отговори...
Истинската любов е като онова червено вино, което грижливо пазя от последната реколта на дядо. Тя е тази, която те извайва по един нестандартен начин и те прави неин пленник. Понякога ти се иска да останеш там завинаги, защото само тя е способна да прелъсти сърцето ти по най-специалния и красив начин. Способна е да те промени. Човешкото сърце е устроено така, че усети ли топлината и силата на онази дългоочакваната любов, за него граници няма. Там, където любовта оставя следата си, властва сърцето.
В днешния така объркан, сив и материализиран свят, единственото, което не могат да ни отнемат, е способността да обичаме - така истински, наивно, по детски. Не позволявай някой да прекърши крилете, с които прегръщаш. Само онези, които успяват да прегръщат със сърцата си, поне веднъж са се докосвали до чистата, красива, неподправена любов. Любовта е изкуство - тя ни вдъхновява, прави ни по-добри, по-разумни, по-истински. Кара ни да излезем от "рамката", в която целият свят е поставен. С любовта мечтаем, с нея дишаме... Тя е стихия.
Затварям очи. Вдишвам дълбоко. Онази мисъл отново нахлува без покана в ума ми.
Любовта понякога боли. Дава ни уроци, кара ни да се замислим, дори ни показва правилния път. Нужно е да се вслушаме в тишината ѝ, която с нежна мелодия разказва истории. Направим ли го, ние сме победители в собствените си битки. Вървим напред, учим се с всеки изминал ден и не позволяваме да ни отнемат това вълшебно чувство. Мисля си, че пред тази сила, наречена "любов", дори Съдбата се прекланя.
Дълго време се опитвах да обясня на самата себе си коя съм и какво искам да постигна. Дълго време бродех из тъмните улици на душата си и се опитвах да намеря правилния път, да видя светлината - да я докосна, да я последвам. Дълго време живях в заблуда, срещах хора с маски, обиквах филмови актьори – професионалисти в нереален свят. Дълго време измислях любовта; в илюзиите ми беше красива. Играех си с чувства и оставах изиграна. С всеки ход губех част от себе си, градях стени бавно, но сигурно се заключвах в тях. Сърцето ми потъна в пропаст, в бездна от лъжи. Дълго време търсех начин да се спася. Дори от самата себе си. Исках да знам коя съм и какво се опитвам да направя. Самонаранявах се. Белезите по сърцето ми напомнят докъде стигнах, за да докажа на себе си, че любов още съществува. И не, не грешах. Любов има, просто я търсих на грешното място - в дребни души, нямащи място за истинското в живота си. Изоставен свят, пълен с липсващи парчета - всеки реди своя пъзел... А моят, той е някъде там - в залезите, където оставих сърцето си, в душата, която се опитах да спася... Чака ме да преборя страховете си, да се изправя лице в лице с демоните си и парче по парче да наредя картината на живота си, за да намеря правилния път към себе си и към онази, специалната любов! Само тя лекува душите, извисява сърцата, променя съдби. Тя е като онова скъпо отлежало вино, което се разлива по вените ти.
Всяка вечер преди да заспя в мислите си рисувам любовта и може би това никога няма да ми омръзне. Човешкият ум понякога я превръща в една красива химера, но сърцето - сърцето усеща кога тази "красива химера" е истина! И започва да бие отново…
Пред любовта всички сме безмълвни, освен сърцата ни. Тогава сърцата са буря от емоции и чувства. Изпитаме ли ги, разбираме, че сме истински живи, че има смисъл съществуването ни, че сме способни да променим този така объркан свят. Способни сме да му вдъхнем живот – с любовта, която носим.
Късно е. Нощта опитва да прокрадне тъмнината си, но светлината е господарка на сърцето ми. Днес, утре и завинаги. Така животът има смисъл!
РАЗКАЗИ
Писмо в бутилка
Автор: Славея Семова
„Здравей, страннико!
Това е първият ми опит за писмо. Никога преди не съм писала нещо подобно – ето ти един факт за мен. Предоставям ти малко информация за себе си, в случай че така и не се срещнем…“
Всичко в мислите на Андрес се случваше по залез слънце. Родителите му се бяха запознали тогава. Рибарите се задаваха от далечния край на морето със сламените си шапки и мокри ризи, и се насочваха към брега, някой път доволни, друг път натъжени от улова си. Децата се гонеха, замерваха се с пясък, плуваха и се радваха на пастелно-оранжевата светлина, която минаваше по телата им като парче ефирен тюл, придавайки им шоколадов загар. Пазарът за морски стоки се насищаше с гладни и жадни работници и търговци, чиито гласове бяха колкото силни, толкова и весели. Музиката звучеше по-силно, извивките и спецификата на инструментите провокираха неистово желание за танц, за смях, за веселба и свобода, призоваваха дълбоко скрити мисли за красотата на живота – истинска и непорочна. Капанчетата бързо се пълнеха с клиенти, които искаха да отпочинат и да се насладят на морето, без да го обвързват с тежка работа. Крайбрежните колиби приветстваха обитателите си като родни майки – със светлина, спокойствие и обещание за нов ден и ново начало.
Залезът на слънцето влизаше в специална връзка с морето. Сякаш много отдавна, преди векове, двете природни явления бяха сключили сделка, която включваше гостоприемство, тайни и любов. Залезът топлеше морето, сресваше вълните, придаваше ефирен цвят на водата, осветяваше гладките гърбове на рибите, които подскачаха и потъваха, придаваше блясък на най-горния слой и така морето приличаше на скъпоценно камъче, проблясващо може би измежду други съкровища на стара, пожълтяла карта. А морето завиваше залеза със синьото си одеяло, за да му осигури приятни и безметежни сънища. Разказваше му приказки – стари, колкото първата морска вълна. Невероятни истории за приключения и смелост, за пирати с дълги бради и остри куки, за изгубени сандъци и пленени русалки, за плячкосване, бутилки с ром и борба за кораби, за развети знамена и загинали воини, за прошепнати желания и мечти, подслонени при красивите перли – кралиците на морското дъно.
Андрес бе този необикновен жител, с когото разполагаше всяко градче в близост до морето. Възгледите му бяха различни, искрено се любуваше на слънцето във всяка негова фаза – изгряваща, междинна или залязваща. Радваше се на топлината, която излъчваше и предаваше в душите на хората. Защото в градчето, в което живееше Андрес, слънцето рядко си отиваше за повече от една нощ. И от небето, и от вътрешния небосвод на жителите. Момчето навлизаше в морето с лодката си, но не за да работи, а за да се наслади на спокойствието, което се съдържаше в морските изпарения и попиваше в кожата му. Спокойствие, което другите сравняваха с опасно, а Андрес – с божествено. Кръстосваше пазарните улички с чехлите и ризата си в цвят слонова кост. Така усещаше вятъра всеки път, щом се появеше, а хрумнеше ли му да се разходи по брега, сваляше чехлите и обикаляше бос. Някаква романтика обземаше съществото му, когато ходеше по плажа през топлите вечери. Стъпваше леко на крайбрежната ивица, където морето се срещаше с пясъка в страстна целувка и после се оттегляше. Момчето наблюдаваше хоризонта цяла вечност – приличаше на стар моряк, който се сбогуваше с кораба си ден след ден, оставяйки черната му сянка да потъне в пламъците на огнената залязваща ивица. Стъпките му, подредени в една линия, образуваха сякаш послание, отправено към морските обитатели, а може би и към отдавна забравените подводни богове и герои. Послание, достойно за изсичане върху древна, каменна плоча: „Ще идвам. Ще чакам. Ще помня.“
На въпроса: „Какво те привлича в този град?“, който разни типове със слънчеви очила, шнорхели и слънцезащитни кремове задаваха на Андрес, той се усмихваше, купуваше им сладолед и прочистваше гласните си струни, за да разкаже една история с действащи лица – Съдбата, една стъклена бутилка и скромно обещание, обвито в магия…
„Казвам се Лусия. Надявам се, докато четеш това писмо, да не се разочароваш от мен. Или поне от представата за мен. Имах нужда да видя мислите си на лист. Да разбера какво ме тревожи, за да мога да свържа нещата едно с друго и да си помогна сама. Мисля, че успях да се справя с това, но следващото, което трябва да направя, е да се отърва от тях. Физически.
Не те познавам и не знам адреса ти, не е изключено и да сме се срещали. Но нека не разваляме тайнството на процеса. В моя край казват, че морето лекува. Синият му цвят пречиства ума. Дълбоките му води – сърцето. Затова хората тук пишат всичко на лист хартия и чакат морската вода да отнесе проблемите им и донесе радости.
Четеш моето писмо. Въпреки че когато го подарих на морето, зърнах още бутилки, точно моето писмо е стигнало при теб. Чувствай се късметлия!“
Андрес четеше дума след дума, ред след ред. Макар и пъхнато в стъклена бутилка, запушена с тапа, писмото все пак бе придобило жълт цвят. Момчето го бе открило при поредната плажна разходка. Нещо бе привлякло вниманието му, нещо стоеше неестествено в пясъка и чакаше да бъде вдигнато и отворено. Беше най-обикновена стъклена бутилка с кафява тапа, мокро и стегнато възелче около гърлото и писмо, навито и отново пристегнато с възел, във вътрешността. Досущ като герой от романтичен филм, Андрес се огледа наоколо, сякаш търсеше притежателя или онзи, който му бе погодил смешния номер. Плажът беше пуст. Хора се виждаха само в ресторантчетата, вдигайки чаши тъмночервено вино и танцувайки под съпровода на оркестър. Андрес беше сам с невидимото присъствие на Лусия.
От този ден нататък, той не беше на себе си. Разхождаше се като призрак, със сериозно лице, вглъбен в мислите си. Как писмото се оказа при него? Трябваше ли да направи нещо? Да го върне обратно? Да го забрави? Защо морето бе довело бутилката на неговия плаж, на любимото му място? Как се бе случило това? Коя беше Лусия?
„Няма да те отчайвам. Сигурно си в шок от това, че си намерил писмо в бутилка, когато всички използват интернет. Не се тревожи. Не искам нищо специално от теб – просто седни и ме изслушай. Ако мога да се изразя по този начин…
Животът е като ветроходен кораб, не смяташ ли? Качваш се без кой знае колко очаквания. После се научаваш как да опъваш ветрилата, да спускаш и вдигаш лодките. Все малки неща. Но си щастлив. Впоследствие се стремиш към откриването на съкровища. Ограбваш други кораби, нарушаваш пиратския кодекс. В един момент се озоваваш насред всичката тази вода, без изглед за суша, за сигурност. Пускаш котва и тъпчеш на място. Чувството е ужасно. След тази случка обаче щастието ти се връща и малко островче, пълно с кокосови палми, къщи на дърветата и други хора, ти се вижда като чудесен план.“