С обич, Морето

(Или защо сините бездни привличат сами удавниците си)


Автор: Далиа Давидкова

Синьото, морското, дълбокото привличат окото, душата, човека към себе си - в себе си, за да го запратят на дъното, за да го пратят високо в небето, за да му напомнят да живее.



Срещнахме се през едно горещо гръцко лято. Под парещото слънце, пред очите на морето, под небето на Гърция, където животът върви напрестанно. Загубих се в очите ти. Тези две сини бездни. Потъвах като удавник. Едва се държах за златните ти коси...Защо? Все се питам и не мога да си отговоря, да го обясня. А дали пък да не се помоля? Може би е заради притегателната сила, каято има морската шир над мен. Искам да се гмурна и да остана, да се самозабравя в очите ти.


Морето има невероятна сила да приласкава, да увещава и да надделява над здравия разум дори на стъпилите с двата крака на земята. А аз, да си призная, си държа (дори нарочно) главата във водата. В облаците съм – не спирам да витая. Мечтая.



Скъпи читателю, мой мили ти, който поглъщаш жадно думите с поглед. Ти, който знаеш какво е да виждаш дума и да не можеш да не я прочетеш, който знаеш, какво е да срещнеш любов и да трябва да я изживееш. Този текст НЕ е за теб.


На теб вече това ти е познато. Макар под друга форма, с други очи, с други вълни...тук не си ти. Моят герой е друг.


И след този увод за разкош, читателю, представям ти моя главен герой: Морето. Барабани моля!



На ръба на сушата като на ръба на скала пред теб стои необятността. Морето, а не небето, е моят символ на безкрая. Да, не те мая! Мечтая. Щастието е ефимерно, но морето е безмерно. Но щом това е моята теза, съм длъжна да ти представя и "антитеза" – морето има бряг, но има ли то наистина край, щом пред очите сини се слива морето с небето и от земята (под краката) отива високо (над главата)? Или може би защото едната е другата теза, но те не си противоречат, а са в синхрон. Тогава морето има и няма край едновременно и душата и главата го вземат за различно, то тогава дали това обяснява пристрастеността на човека към морето, начинът, по който не може да откъсне очи от сините му води, от копринените му вълни? Нали?


Вървях с дни край морето, читателю мой, и бризът нашепваше истории безброй. Тъжни и смешни, с трагичен финал и без край. Продължаваше. Не спираше. Разказваше. Морето говори, крещи, моли чрез начина, по който бумти и ехти. Край крепостта равно нарежда на своя незнаен език за загинали войни, за смели царе, а край брега, далеч от града, нежно нашепва за любов и предани моряци, за русалки с крака и момичета със снежни лица, за нимфи с коралови коси, носещи цветни венци, събиращи миди.


Морето нашепва без ред и без край на своя незнаен, забравен език сценарии за любов и обичане, за смелост и трагичен финал и в един сюжет по залез с любов на повикване...то издърпва в главата ти щастие, тъга, ненаситно желание за още. Морето е романтик и палач. То събира влюбени и взима за курбан моряците. И неговите истории са същите – в сюжет за любов на повикване има нож с два края и слушател, който ще бъде пронизан от единия. Не забравяйте морето разказва истории с вълните си, но те идват от дълбините. Както спокойно се носим, потъваме – сякаш пропадаме и под нас и над нас сме заляти с хиляди истории. Те са от нас извикани, но ние сме прекалено човеци, за да ги разберем.


Морето е герой в историята на любовта и трагедията, неѝн разказвач и наш скъп палач. Превръща ни в герои в истории за любов на повикване. Оглежда се в очите ни от сутрин до здрач и изпраща послания за летни романси и щастие, неповикано подписани:


С любов,

Морето

0 коментара

Последни публикации

Виж всички