Поезията в мен

Автор: Стела Гъркова

Здравейте, прекрасни читатели!

Както вече повечето от вас знаят, аз се занимавам с изкуство и дишам чрез думите. Поезията е част от мен. Моят смисъл. Смисълът, без който не бих могла да си представя живота и сивото ежедневие. Много от вас ще си кажат: „Но ти обичаш децата повече от всичко и мечтаеш да станеш учител – не е ли това призванието и мисията, за която си родена?”. Може би ще се питат как въобще бих могла да съчетая две коренно различни дейности, но истината е, че аз виждам себе си като човек, който е роден не само да работи с деца, но и да развива потенциала си като творец.

Виждам себе си и като човек, приел мисията на We Matter за своя, а именно да покаже на младите хора, че имат право на мнение и гласът им е важен. Че могат да променят света, стига да искат. Как? Като дават любов и подкрепа на останалите, като вярват в техния огромен потенциал, като бъдат част от нашето прекрасно младежко общество. Всеки в нашия прекрасен и любящ екип ми е на сърце и съм изключително щастлива, че се присъединих към него и че се познавам с толкова позитивни, мили и талантливи хора.

Чрез активното си участие като автор през последните месеци придобих както знания и увереност, които допринасят за развитието на моя потенциал, така и смелост да споделям още от своето творчество в социалните мрежи и в платформата на We Matter. Създадох нови и стойностни приятелства с голяма част от хората, които са в екипа и тяхната неуморна подкрепа е моят стимул да продължавам да правя всичко онова, което обичам, включително и да пиша поезия.

Как се роди любовта ми към римите?

Истината е, че започнах да пиша съвсем на шега. В началото всичко беше пълен хаос – нямах точен изказ, не знаех нито едно правило за писане на подобни текстове, липсваше ми подреденост и увереност, защото си мислех, че не ми се отдава и думите ми няма да докоснат абсолютно никого. Правех бегли опити да пиша стихове и дори не вярвах, че именно чрез нещо подобно мога да израсна като личност. Не съм си и помисляла, че някога ще създам свое поетично кътче в социалните мрежи, в което да публикувам мисли, преживявания, личен опит под формата на прочувствени и мелодични стихотворения, че това поетично кътче ще достигне до толкова много верни читатели, приятели и любители на истинската поезия.

Но ето, че днес аз просто вдишвам чувства и издишвам стихове, които споделям в интернет пространството. Добих увереност, сприятелих се с други поети и не мога да съм по-благодарна за всичко това – за това, че хората четат и могат да почувстват това, което съм написала и да го съпреживеят заедно с мен; за това, че станах част от We Matter, където също срещнах хора, които обичат литературата и поезията като цяло; хора, които ми дават толкова много любов, грижа, кураж и стимул да продължавам да създавам магия от думи. Щастлива съм, че тази платформа съществува.

Днес самата аз се определям като една много чувствителна и ранима поетична душа, преживяла немалко несгоди и трудности, и съпричастна към чуждата болка. Всичко, което ме кара да почувствам някаква емоция, ме кара да искам да го опиша и да създам нещо красиво. В голяма част от моите стихотворения се крият истинска болка, тъга, разочарования, но пък именно тези тъжни чувства правят самите творби стойностни.

Винаги съм си мечтала да оставя някаква следа след себе си, хората да ме запомнят с нещо хубаво, с нещо истинско и стойностно, с нещо, което носи емоция и ето – вече сбъдвам своята мечта и знам, че след време, когато вече не съм тук, хората, които са ме обичали, ще ме запомнят с това, че съм обичала и създавала красиво изкуство. Аз се виждам като бъдещ учител, който ще пише за дечицата; който ще ги мотивира да изразяват себе си чрез творчество, да създават, да бъдат себе си, да правят това, което обичат.

Как започна всичко?

Някои от вас може би се чудят кое точно ме подтикна, кое ме накара да пропиша. В гимназията имах съученик, който също пишеше и към когото в даден момент започнах да изпитвам чувства. До ден днешен този човек е мой добър, ценен и скъп приятел. Човек, на когото се възхищавам и както тогава, така и сега всеки път се чудя как е възможно умът му да ражда такива красиви творби, откъде черпи вдъхновение, как се е запалил по литературата и поезийното изкуство като цяло. Все още имам чувството, че нещо ни свързва, макар отдавна да не изпитвам същите чувства, които изпитвах към него преди. Изключително щастлива съм, че го познавам и че животът ме срещна с него, защото именно той отключи безрезервната ми любов към този вид изкуство. С ръка на сърце мога да кажа, че днес съм обичан, разпознаваем и ценен творец благодарение на него. Той постави началото на всичко и един ден от изумление и възхищение към това, което той прави и създава, си казах, че и аз искам да мога като него да докосвам душите на другите.

Така започнах да пиша стихотворения – в началото доста нелепи, опитвайки се да докарам някаква рима и благозвучие, за да се четат леко. Не ги публикувах никъде. Почти никой не знаеше, че имам интерес към писането. Много пъти ми е минавало през ума, че съм бездарна, че трябва да се откажа, че това занимание не е за мен и прочие, но това, което успя да пречупи всички тези притеснения и това, което е всъщност истинският за мен стимул да продължавам да пиша, е нещото, което най-много ми тежи. Това е нещото, с което все още не съм свикнала напълно и което навява дълбока тъга в душата ми; нещото, което затвърди завинаги любовта ми към поезията – смъртта на моята баба. Тя си отиде внезапно и неочаквано от този свят. Беше ми опора. Беше ми подкрепа. Беше и винаги ще бъде човекът, който е поставил истинската основа на това, което правя днес. Когато почина, нещо в гърдите ми се скъса, пропука се и… боли до ден днешен. Оттогава изпитвам нуждата да пиша и да изливам болката си на хартия. Оттогава започнах доста по-активно да се занимавам с писане, защото изпитвам нуждата да си изливам емоциите някъде, когато избиват. Имам творби, които не съм качила никъде, защото са твърде лични, но се гордея със себе си и с това, в което се превърнах – обичана поетична душа, която умее да създава красота и да запечатва всеки спомен, всяко преживяване, всеки хубав или лош момент на хартия. Това е нещото, което ми помага да се справя с трудностите по пътя си, нещото, което ме прави толкова истинска, нещото, което изпълва живота ми.

Днес съм изключително благодарна за всичко, което съм преживяла – и хубаво, и лошо, защото благодарение на личните ми преживявания и опит, аз съм тази, която съм днес и съм част от обществото на съвременните и на талантливите млади творци. Благодарна съм за всяка усмивка, която се е появила на лицето ми и за всяка сълза, която съм изплакала. За всяко разочарование, всяка болка, всяко разбито доверие, всяко запознанство, всяко приятелство и всяка любов. Благодарна съм на момчето, което завинаги ще остане онзи скъп за мен човек, който запали искрата на поезията у мен и ме накара изключително много да я заобичам.

Благодарна съм, че имах любяща и грижовна баба, на която съм чела част от първите си и не толкова добри творби. Радваше ми се искрено. Имам един много личен и скъп спомен с нея: веднъж ѝ прочетох една от творбите си и тя се разплака. Не помня какво точно ми каза, но си спомням, че написаното ѝ бе харесало и я бе докоснало. Този момент ще остане завинаги запечатан в съзнанието ми, както и много други хубави мигове.

Имах един няколкомесечен период, в който работех и нямах абсолютно никакво време за нищо поради факта, че самата работа беше доста натоварваща и нелека за мен. Бях спряла да пиша и си мислех, че вече никога няма да го правя. Болката от загубата на баба ми не стихваше и исках по някакъв начин да се отърся от нея. Заминах, за да работя в областта на кулинарията и готварството. Бях далеч от близките си дълго време, не бях свикнала да се разделям с тях за толкова дълги периоди от време, но го направих с надеждата да се отърся от всичко, да забравя за болката, за липсата, за загубата…

Нямах друг избор, освен да продължа напред, колкото и трудно да беше; но беше болезнено. Много. Това беше първата ми разтърсваща загуба на близък. Бях вече по-голяма и зряла, и осъзнавах какво се случва с хората един ден – те просто умират. И оставят следа след себе си. Боли ме, че в момента баба не е тук, за да види колко много съм постигнала и как сбъдвам мечтите си една по една, ала никой не е вечен, за съжаление. Ето защо малкото пораснало момиче, в което се превърнах, иска да остави нещо след себе си и да бъде запомнено.

С течение на времето научих едно – че притежавам силата да се справя с всичко. И да – прописах отново. Създадох си страничка в социалните мрежи, даже няколко. Ставах все по-добра. Промених собствения си вътрешен свят, поезията ставаше все по-важна и по-важна част от живота ми, докато накрая осъзнах, че винаги е била част от мен – просто е било въпрос на време да разбера, че е мое призвание. И докато има кой да чете, аз ще пиша и ще продължавам да давам на хората частица от себе си.

Заслужава си.

Да пишеш поезия означава да чувстваш дълбоко, да се освободиш от дълго трупаната емоционална болка, да докоснеш най-чувствителната струна на нечие сърце, а какво по-хубаво от това да накараш някого да съпреживее и почувства твоите лични емоции чрез написаното? Какво по-хубаво от това да носиш в себе си дарбата да пресътворяваш всяка емоция в стихове и да знаеш, че някъде там има някой, който е изпитал същото; че не си сам?

Поезията е смисълът, който сама създадох. С годините осъзнах едно: че колкото повече растем, толкова по-болезнени уроци научаваме. Аз извървях доста дълъг творчески път и днес съм тази, която исках да бъда – творец, борец, приятел, но на първо място – човек с голямо сърце. Човекът, с който баба би се гордяла. Онова обичащо и мило момиче, което диша чрез поезията и пише от сърце – както за себе си, така и за вас.

Всичко, което съм постигнала дължа на хората, които ме подкрепят и на прекрасното семейство на We Matter. През последните месеци Елви и Мони – две от най-близките ми приятелки в We Matter, ми оказваха най-голяма подкрепа, вдъхновяваха ме и ме насърчаваха да бъда себе си; да разтворя напълно сърцето си и да продължавам да творя с чувство, за което съм им изключително признателна и благодарна. Благодарна съм най-вече на Елви, че ме прие в своето голямо, сплотено и любящо семейство от съвременни творци. Тази платформа е не само място, където изливам душата си, но и място, където срещнах много нови приятели по перо, които оценяват това, което правя и ми се възхищават истински.

Изливам душата си не само в стихове, но и в статии, които с много труд, постоянство, желание и помощ от редакторите на WM, се научих да пиша. Напоследък осъзнавам, че не мога без това да пиша – в момент на психическа умора и емоционален дискомфорт да седна пред компютъра и да „надраскам” нещо съвсем спонтанно – каквото ми дойде отвътре, без много да му мисля – било то нещо за списанието, било то стихотворение или просто нахвърляни мисли.

We Matter е платформа, която ми дава пространство, в което думите ми се изливат свободно; място, което винаги съм мечтала да открия и място, от което днес не мога да се откъсна, защото се чувствам обичана, ценена и подкрепена сред останалите творци.

А сега, след тази дълга творческа история, свързана с поезията, е време да се докоснете и до самата поезия, която пиша – онази чиста поезия с лека нотка на тъга, обвита в пашкул от непринудена нежност:

Какво е безкрай? Пространство, в което

ти сам ще познаеш лица и предмети.

Един кръговрат, останал загадка.

Участ. Преврат. Безвремие кратко.

Тайната вяра в смъртта като вечност.

Облага и цяр. Жадувана нежност.

Въздушен котел. Собствен свят и материя,

от която се ражда цяла звездна феерия.

Любов без предел. Непозната магия.

Светлината и мрака. Насред друмище – ние.

Какво е безкрай? Пространство, в което

ти си ехо и глъч, сдържан плач на морето.

2.

Ти си топъл пролетен стих под перото, прииждащ от думи – тихи и нежни. Закачлив слънчев лъч във небото, плетеница от чувства, ти – бяла надежда. Ти – лъх на галещ у̀тринен бриз, дълго чакан подарък, неизказан копнеж, моя бистра сълза върху листа, онзи парещ в гърдите бодеж. Моя обич и радост последна, преразказах те в хиляди рими. Ти единствен успя да досегнеш най–скритото в мен. И го имаше.

3.

Ако днес съм море от смесени чувства, то утре ще бъда само вълна, разплискваща пяна сред морската пустош, умираща, достигне ли брега. Ако днес съм стихия сърдечна и дъжд във нечии очи, рана, спомен забравен, то утре ще бъда в ръцете на мъж, готов да обича… Без никаква давност. Ако днес вярвам силно в светлото бъдеще и преоткривам смисъла на живота си, значи няма да бъда никога същата стихия от чувства. Ще бъда любов.

Линк към фейсбук страницата ми: https://www.facebook.com/thesufferer.poetry

Инста акаунт: https://www.instagram.com/thesufferer.poetry/