Общество от скитници или общото между Уолт Уитман и Иван Вазов

Текст: Мария Сомлева



“О, да бързаш там, където е просторно

и въздухът най-сетне е достатъчен!

Да си свободен от предишни връзки и условности,

аз от моите, както ти - от твоите!

И да намериш новото неподозирано безгрижие

сред най-доброто от Природата!

Да махнеш сложената длан върху устата ти!”


из “Единствен час на лудост и на радост”

Уолт Уитман



Силно бих ви посъветвала да не прекарвате време с мен в някоя книжарница, освен ако не искате да изгубите там 2-3 часа, да се заклещите в някое неподозирано кътче от книжното богатство и да обеднеете с поне 100 лв. (за това, последното, със сигурност ще съжалявам… но в малко по-късен етап от живота си; засега не плащам сметки). Именно така, ровейки се из секция от книжарницата, в която по принцип никога не се ровя, попаднах на книгата от Кери Смит “The Wander Society”. Наистина ме развълнува – с идеите и с визията си. Корицата е много интересна на допир, а отвътре, страниците са изпълнени с всевъзможни картини, снимки и дори стикери (а аз обожавам стикери!). Купих си я.



Не я прочетох веднага. Случвало ли ви се е понякога просто да не можете да започнете едно четиво, докато то само не реши, че иска да бъде прелистено за първи път? Бих казала, че случаят с “The Wander Society” бе именно такъв. Книгата сама избра кога да бъде прочетена, а именно във вилата на родителите ми в с. Донковци, между 2021 и 2022 година. Атмосферата бе прелестна – далеч от града, с камина, чиито пукащи звуци бяха постоянен съпровод на моето четене, прелестен бял сняг, посипал всичко, както и прекрасна гледка към безкрайния бял хоризонт.

Започнах книгата и…


…се влюбих. Очакванията ми бяха големи, а моят хартиен другар сякаш ги взе в ръка, погледна ги пренебрежително и ги отвя някъде далеч, насред заснежения хоризонт, за да ми разкрие всичките си безкрайни прелести.





***


To wander – дума на английски, означаваща да се разхождаш, да бродиш без някаква определена цел.



Да правиш нещо без цел и посока, нещо безсмислено, изглежда донякъде странно в забързаното ни и винаги стремящо се към нещо общество. Та има толкова по-важни неща, които може да върши един човек, от това да се разхожда без посока и забързаност! Но знаете ли, че всъщност безсмислените разходки са хоби, споделяно от много писатели, от всевъзможни народности и през всеки период от историята ни? И макар немалко от древните гръцки поети и философи да са се разхождали безцелно, за същински основател на The Wander Society се счита неподражаемият американски писател Уолт Уитман – бащата на свободния стих. Той често правел множество такива скитосвания, а видяното от тях става основа за творчеството му.



Уолт Уитман (Mathew Benjamin Brady, Public domain, via Wikimedia Commons)

Но и сред родните писатели има такива (и то въобще не малко), за които безсмислените разходки, са били вдъхновение.


,,На писалището мое

се усмихват хризантеми.

Те с мълчанието свое

много казват на сърце ми...”

Иван Вазов

из “Хризантеми”

Наистина, да гледаш цветята на писалището си не е разходка. Но каква е неговата цел? Каква е целта на това “упражнение”, освен да се вгледаш малко по-добре, да откриеш малко повече красота, отколкото си намерил миналия път? Цветята да ти навяват мисли, чувства и спомени. Да се скиташ из собствения си ум и из безкрайната красота на мислите и душевността си. Да осъзнаеш, че никога повече в историята няма да се повтори този конкретен сегашен момент или ден.

Да се скиташ из красотата на цветята, да видиш как, според Вазов, те ти се усмихват. Впрочем, това е и есенцията на Wander Society (или както го наричам аз – обществото на скитниците) – да се луташ, където и да е, дори и без да мърдаш от мястото си, и да усещаш красотата и смисъла от тези скитания. Да се вгледаш в природата, в хората, в небето и те да открият смисъла и красотата си пред теб. Да се обогатиш.


***


Как се става член на това тайно общество? – Съвсем лесно. Трябва да отворите ума си… и да сте склонни да се скитате из него. Да откриете както собствената си, така и красотата на всичко, което ви заобикаля. Не е задължително да пътувате далеч. Не е нужно да напускате града или селото си, нито пък квартала си. Само трябва да търсите и да откривате нови и вдъхновяващи неща, както и да преоткривате старите. Да оставите душата ви сама да посочи какво е красиво, какво заслужава да обърнете поглед към него, да го подушите, докоснете и изживеете (а аз вярвам, че всяко нещо, независимо колко привидно незначително изглежда, може да бъде изживяно). Да сте свободни – да не мислите дали изглеждате смехотворно, правейки нещо, за което душата ви нашепва, че копнее.



Аз, впрочем, обожавам да прегръщам дървета – всякакви дървета! Успокоява ме да опра глава в кората им, да усещам мириса им, да докосвам листата им… но твърде много хора биха се изсмели на гледката някой да прегръща дърво. Именно това е идеята – да слушате душата и сърцето си, а не хората, които, ако слушаха своя вътрешен глас, навярно щяха да разберат, че в това няма нищо смешно.


,,Аз вярвам: зарад мене беше

така прозрачна есента,

и Днепър целият блестеше,

понесъл острови листа,

и кленовете шумоляха -

златиста броеница.”


Иван Давидков

из “Романтичен сонет”


Като цяло идеята на The Wander Society не е нова, нито новаторска. Тя е човешка. Тя призовава да се радваме на живота просто ей така – без някаква определена цел или замисъл. Да летим с вятъра, да скачаме в локви, да слушаме въздишките на земята, да прегръщаме облаците и да обичаме, обичаме, обичаме – природата, околните, онова, наистина важното, което ни прави хора. И да скитаме. Из познати и непознати места, из собствения си ум и душа. С една дума – да живеем.







0 коментара

Последни публикации

Виж всички