Моята история: Спортът като начин на живот

Текст: Ванеса Валентинова


Когато бях малко момиченце, не бях запалена по спорта. Но преди да навърша заветните осемнадесет години реших, че трябва да променя начина си на живот. Беше зима, бях се увила в топло одеяло и започнах усърдно да се интересувам за това как да стегна тялото си, кои храни са вредни, кои не. Така моето приключение започна.



Първото нещо, с което се заех, бе да променя начина си на хранене. По онова време не можех да си представя деня без сладко. Вечерите ми често пъти минаваха в компанията на купа пържени картофки със сирене. Да си призная спирането на тези храни, не беше предизвикателство за мен. Бях прекалено мотивирана, за да може нещо да ми попречи по пътя към постигането на целта ми. Веднага спрях консумацията и на тестени изделия. Забравих мигновено какъв е вкусът на чипса. А пицата остана в миналото. Със стартирането на процеса бях много развълнувана. Това беше най-голямата цел, която съм си поставяла и до ден днешен.



Втората стъпка, разбира се, бяха движението и тренировките. Започнах да се разхождам значително повече отпреди. Броях крачки с помощта на фитнес гривна и всеки път, когато постигах заложения брой, се усмихвах. Така е и към днешна дата.


Най-голямото предизвикателство за мен обаче бяха тренировките. Не самото им изпълняване, а това да си създам удобен за мен тренировъчен план, който да натоварва всички мускулни групи и същевременно да ме удовлетворява. Желаех да се справям сама. Не исках да се обърна към инструктор, тъй като си бях съставила план за тренировки, който да е съобразен с часовете през свободното ми време. Пък и ако някой ден не се чувствах добре физически, си казвах: ,,Ванеса, днес се отдай на една заслужена почивка!“. Ако бях зависима от треньор, нямаше да се чувствам добре всеки път да споделям защо днес съм пропуснала тренировка. След дълъг процес на четене и търсене се справих, а резултатите не закъсняха.


Минаха няколко месеца и благодарение на спорта открих своето ,,спасение“, моят най-добър приятел. Тичането е моето хоби. Доставя ми удоволствие, което не изпитвам по никое друго време през деня. Първоначално го правех, за да съм в калориен дефицит, но с времето се влюбих в този спорт. Сутрините ми започват с чаша топло кафе. След това обличам любимия си екип и се измъквам тихо навън, защото мога да тичам под открито небе, любувайки се на времето и на живота.



През годините претърпях своята трансформация. Гордост за мен е фактът, че се справих сама. Разчитах единствено на себе си и на мотивацията си. Не избрах лекия път да опитам с чайове или глад. Знаех, че това до никъде няма да ме доведе. Към днешна дата, с ръка на сърце, мога да кажа, че не чувствам дните си пълноценни и така пъстри, ако не спортувам. Достигнах и до различни изводи. Тренировките освен, че ни правят по-издръжливи и здрави, повишават и нашия тонус. Карат ни да се чувстваме енергични. В този ред на мисли – отделяйте поне малко време, за да се погрижите за тялото си. То не случайно е най-сложното нещо в човека. В моите очи, тялото ни е машина, която функционира денонощно. Тъй че какво ни пречи в свободното си време да се погрижим за него, след като то дава толкова много за нас?

0 коментара

Последни публикации

Виж всички