Книгите, които ме направиха това, което съм


Когато ме попитат за любимата ми детска книжка, непременно в ума ми изкача образа на едно русоляво и със светли очи момче, което не само ме е развеселявало, но и е давало криле на моето огромно и способно на много детско въображение. Емил от Льонеберя на Астрид Линдгрен е една от книгите, чийто сюжет съм препрочитала сама около три-четири пъти, а преди времето да се науча да чета, моята баба го правеше за мен. Не бих могла да забравя времето на дългите летни дни, в чиито следобеди с баба сядахме и тя започваше да ми чете една увлекателна история, утвърждаваща в мен твърдението, че въобще не е лошо понякога да се отдадем на чистата по детски радост от това да направим някоя и друга пакост или казано по друг начин, да излезем от рамките на общоприетото, да почувстваме свободатата на личния избор.


През изминалото лято се запознах пък обстойно с творчеството на Георги Господинов. Бях си поставила целта да чета и издания от български автори, защото сякаш те остават далеч в списъка сред огромното разнообразие от преводна литература. Категорично мога да кажа, че това беше едно от най-добрите решения в живота ми. Физика на тъгата ми направи най-голямо впечатление. Определено не е лека книга, защото, ако трябва да отговоря на простичкия въпрос: ”А за какво става на въпрос?”, не бих могла. Не защото липсва сюжет и авторът просто е вложил свои хвърчащи мисли, а напротив - историите са толкова много и вплетени изкусно. Преди прочита на Физика на тъгата смятах, че теми като любовта, войната, животинския свят, гръцката митология, лични преживявания и така нататък са абсолютно несъвместими, но Господинов успява да разбие на пух и прах този мой книжен предразсъдък. Доказва, че когато пишеш, твориш, живееш дори естествено и индивидуално, създаваш шедьоври на световно ниво - че животът е едно многолико и прекрасно нещо едновременно.






„Ти не пишеш живота си с думи. Пишеш го с действия.

Онова, което мислиш, не е важно.

Важно е само онова, което правиш.”






Този цитат е от Часът на чудовището на Патрик Нес. Творба, която не е огромна по обем - 200 странички, с много рисунки, които не само правят изданието естетически страшно издържано, но и четенето е придружено от образи, които сякаш оживяват от листовете. Лесно е да говорим за притежанието на индивидуалност, но почти не споменаваме нейното изграждане. А чудовището в книгата всъщност представлява душевните демони във всеки един от нас. Нашите притеснения, несигурността ни и всички онези зловещи мисли са събрани от Патрик Нес в образа на ужасяващо създание. Авторът ни показва, че не можем да продължим напред, не можем да бъдем истински нашата личност, ако не се сблъскаме очи в очи с нашите демони и не ги победим. А те са тук не само за да ни плашат, но и да ни научат на много.


Истинско щастие ще бъде за мен, ако някой също прочете представените книги и ги заобича и наполовина колкото мен. Благодаря сърдечно и на екипа на онлайн списанието WE MATTER за поканата да участвам в тяхната дейност със статия за блога им.


Здравейте! Казвам се Стефани, но в Instagram съм по-позната със своя книжен профил – @bookstagram_of_one_bookdragon. Обожавам да чета книги. Това е моето основно занимание през свободното ми време от близо 12 години. Рядко ходя някъде без книга под ръка. През книжните ми години съм прочела разнообразни по жанр творби, но има някои, които са оставили трайна следа в моето съзнание. Днес ви споделям за тях и за това какво толкова съм намерила между няколко листа хартия и напечатани редове. А то не е малко, защото без тези книги, смея да твърдя, щях да се чувствам изгубена в този голям свят, неспособна да открия своята индивидуалност сред разнородните други.

19 views