147 години от обесването на Васил Левски. Поклон пред паметта на Апостола!

Текст: Анна Благоева


Няма българин, който да не е чувал името Васил Левски. Известен още и като Дякона или Апостола на свободата, Васил Иванов Кунчев безспорно е един от най-значимите и светли образи в българската история. Едва 24 годишен той има ясната представа на какво иска да посвети живота си – свободата на България. Не само го прави, но тази негова съкровена мечта се реализира, макар и той да не успява да види резултата с очите си. Неговите идеи, дела и несломим дух го водят смело по пътя на революцията, правейки името му синоним на гордост, безстрашие, родолюбие и борба за справедливост.


Кой е Васил Левски?

ВАСИЛ ЛЕВСКИ, ПОРТРЕТ ОТ 1870 Г.

Ранни години. Стечението на обстоятелствата.


През юли 1837 година в град Карлово, в семейството на Иван и Гина Кунчеви, се ражда Васил Иванов Кунчев. По това време Карлово е сравнително добре развит град. Там хората отглеждат и обработват един от символите на България днес, а именно – розата. Други се занимават с различни видове занаят, трети с търговия. В града се строят училища и църкви, дори и читалище. По онова време Карлово е дом на Ботьо Петков – бащата на все още неродения революционер и поет Христо Ботев, братята Евлоги и Христо Георгиеви и издателя на първия български вестник „Български орел“ – Иван Богоров.


Васил е второто от общо пет деца в семейството. Той учи една година в килийното училище, а след това още четири във взаимното училище на Карлово. Паралелно с това е бил чирак при местен шивач и търговец на платове. Едва 14 годишен е, когато баща му и по-малката му сестра умират от боледуване. Тогава неговият вуйчо – архимандрит Василий го взема под крилото си, подготвяйки младото момче да стане монах, след като се изучи. Дали това е искал бъдещият Апостол тогава, не може да се определи, но е факт, че е поел по този път.


Той става послушник при вуйчо си, учи богослужение и църковно пеене. Според повечето източници пеенето му е било много хубаво. Когато е на 18 години се мести заедно с вуйчо си в Стара Загора (тогава все още Ески Загра), където учи 2 години в класно училище и пее в църковен хор. След това живее в Пловдив, където една година учи в Пловдивското класно епархийско училище и с това обучението му за свещеник завършва. Малко по-късно бива ръкоположен за монах. Приема името Игнатий. Година по-късно бива ръкоположен и от пловдивския митрополит за йеродякон в карловската църква „Св. Богородица“. До 1861г. дякон Игнатий служи там.


Шепот на сърцето и вятърът на промяната.


През 1862г. разбирайки за призива на Георги Сава Раковски да се създаде отряд за освобождението от османското владичество, дякон Игнатий напуска родния си град и предприема действия за пътуването си до Белград, където се включва в Първата българска легия. Това решение може да се смята за повратната точка в живота на Васил Кунчев. Навярно думите „Дела трябват, а не думи!“ още тогава са кънтели в съзнанието на младия мъж.


"Дела трябват, а не думи."


В отряда доброволците се обучавали на всякакъв вид военни умения – стратегии за нападение и отстъпление, стрелба, прескачане на препятствия. Според една от легендите именно там, заради успехът на Васил да прескочи с „лъвски скок“ огромен ров, както и заради смелостта му, получил прозвището „Левски“.


След като живее известно време в Сърбия , Левски се връща в българските земи, където става учител и преподава в няколко села. Официално се отказва от посвещаването на църквата през 1864, когато именно на Великден отрязва дългата си монашеска коса и решава да посвети живота си на борбата за свобода. Докато преподава, Левски създава „Тайна дружина“ – съмишленици, които търсел, вербувал и подготвял за въстание със знанията, който вече имал.


През 1867г. Г. С. Раковски препоръчал Левски за знаменосец на четата на Панайот Хитов, която заедно с тази на Филип Тотю, трябвало да влезе в българските земи от Букурещ, да подбуди населението и да вдигне въстание. Продължилият 3 месеца поход бил неуспешен.


След него Левски се записва във Втората българска легия, където смята да вземе участие в очакваната сръбско-турска война, но се разболява тежко, а когато се възстановява, легията вече е разпусната. До онзи момент много време е минало, откакто патриотът е взел решението да счупи оковите на владичеството, но въпреки че все още няма голям прогрес, той не губи надежда. „Времето е в нас и ние сме във времето – то нас обръща и ние него обръщаме.“ Това пише Левски в едно писмо, адресирано до Панайот Хитов.


На следващата година Левски преживява тежък емоционален удар. Близките му приятели Хаджи Димитър и Стефан Караджа повеждат чета през Дунав, но тя бива жестоко разгромена от османците, а двамата войводи загиват. Тогава той решава да започне обиколки из страната, за да намери съмишленици и създава първите революционни комитети – в Ловеч, Плевен, Карлово, Троян, Казанлък, Калофер, Пловдив, Сопот, Чирпан и др. Това е началото на Вътрешна революционна организация (ВРО). Левски участва и в създаването на Българския революционен централен комитет (БРЦК), разполагащ с два центъра – външен в Букурещ и вътрешен, наречен „Привременно правителство“, начело на който става именно той, след като е обявен за главен апостол.


За около 2 години комитетите събрали множество съмишленици, чрез търсене и вербуване, както и пари за оръжие и през 1871г. организацията била внушителна.


През 1872г., на събрание на БРЦК, Левски поставя за цел една обща революция да доведе до свобода, равнопоставеност и равноправие между всички хора. На същото събрание Дякона бива упълномощен да представлява БРЦК и да прави промени във Вътрешната революционна организация.


За съжаление, същата година 27 декември, Апостолът бива заловен. До ден днешен има много версии и спекулации как точно е станало това. Дали е бил предаден от „свои“ или не, факт е, че османските власти са имали информация за дейността му, за имената , които е използвал, описание как изглежда, а според някои източници дори и снимка. Причакан от дузина заптиета пред Къкринското ханче, където е отседнал на път за Румъния, Васил Левски е заловен и осъден на смърт от турския съд. По време на процеса, той запазва хладнокръвие и не издава нито едно име на някой от своите съмишленици.


Така комитетът се запазва и продължава дейността си. Само 3 години по-късно избухва Априлското въстание, което бележи началото на края.


След като присъдата му била потвърдена от султана, на 18-ти (6- ти по стар стил) февруари 1873 година Васил Иванов Кунчев – Левски е обесен в покрайнините на тогавашна София, днес в близост до паметника, издигнат в негова чест в централната част на града.


Национален герой. Символ на борбата за свобода. Символ на безсмъртието.


Това е Васил Левски.


Има хора, които винаги ще останат в историята и в паметта на народа си. Без значение какво пише или не пише в учебниците, докато ги пазим в националното си съзнание и не спираме да се прекланяме пред делата им, те няма да бъдат забравени или заличени. Васил Левски е точно от тези хора – националните герои. Той обрича живота си не на църквата, какъвто е бил първоначалният ход на живота му, а на нещо, което е сметнал за още по-свято – на Родината. Неговите навярно най-паметни думи красноречиво описват характера му и цената, която е бил готов да плати в името на каузата:

„Ако спечеля, печеля за цял народ —

ако загубя, губя само мене си.“


Поклон!

63 views